Изкуството да се спори по естествен начин е свързано с изкуството на войната, умението да се воюва. И това са двете страни на политиката. Едната намира израз в дипломацията, основаваща се на риторично майсторство, което от своя страна е способността да се убеждава с думи и да се постига разбирателство, посредством дар словото в хода на преговорните процеси. Другата страна на политиката се състои във войната, убеждаване със сила; не случайно Карл фон Клаузевиц (1780-1831) казва, че “войната е само продължение на политиката, но с други средства” . Също така в реториката са заимствани естествено базови военни термини като тактика и стратегия.

Според Марк Тулий Цицерон реториката е функция на политиката. Има две изкуства, - пише той, - които могат да издигнат човека на най-висшата степен на почитта: едното е изкуството на добрия пълководец, а другото е – на добрия оратор . Войната винаги е съпътствала човешката история, понеже конфликтите, които я пораждат се проявават на различни нива. Все пак, войната като последно средство за решаване на конфликти, в много случаи се оказва неизбежна, но разумът винаги е повелявал, че мирното и безкръвно решаване на проблемите е за предпочитане.

Дипломацията изпълнява точно тази задача, а именно, да се постига разбирателство между конфликтуващите страни, да се търсят взаимоизгодни решения, да се изглаждат разногласията със силата на убедителното слово, подплътено с аргументация. Важно е също така да не се забравя, че въоръженият конфликт и словесният спор се основават на стратегическото мислене, което е присъщо на човека и се проявява в най-различни форми.

Вторият шахматeн шампион и доктор по философия Емануил Ласкер (1868-1941) дава следната оценка за познавателното значение на шахматната игра и ползата от нея във връзка с вникването в разбирането за борбата в живота и всяко противопоставяне: “...войната на шахматните фигури е само театрален сблъсък. Затова тази театрална война служи като символ и на други видове борба, например, диспутът, дипломатическите преговори, съдебният процес или, на края, борбата, съпровождаща всяка организирана дейност. Животът е пълен с борба: между един човек и друг, между индивида и обстоятелствата; дори душевният живот на всеки отделен човек е немислим без борбата. И още повече: предполагам, че шахматната игра ни подготвя към много по-тънкото разбиране на стратегическите закони; стратегията в живота често се оказва решаващ фактор” .

Обща е и думата за спора и за борбата - полемос - война, откъдето произлиза също думата "полемика" (войнствен, враждебен), обикновено разбирана като словоборство или словесна битка. "Полемос - казва Хераклит, - е сътворил света, Полемос владее света". Ефеският философ, който пише в началото на V в. пр. н. е. разбира под това, че космосът е арена на безкрайна борба между противоположностите, която е причина за настъпването на промените.

Променливостта на света е не само следствие от борабата на противоположностите, но и от тяхната “детска” игра: "Вечността е играещо дете, което разполага камъчета по дъската: властта над света е в ръцете на дете". За Хераклит полемос (гръцката дума е в мъжки род), войната е основен закон на Вселената. Този закон естествено се отнася и за човешкия свят или социокосмосът, в който също се борят противоположностите във вид на идеи и концепции.

Тази мисъл на Хераклит отразява действителността на неговата епоха, защото за гърците от архаичната до класическата епоха войната е била непрестанна грижа. Философът, обаче не гледа песимистично и поставяйки причината за променливостта в детската игра, той стига до извода, че такъв е нормалният ход на човешката история, изпълнена с конфликти и противоречия. Според Аристотел, философията търси истината, а реториката борави с мнения. Затова без истината според Хераклит "мненията на хората са детински игри." Афоризмите на Хераклит са в пълно съзвучие с крилатата фраза, че животът е една игра, която трябва да се играе. И тази игра се основава на Полемос, правилата й важат на всички нива във взаимоотношенията на хората и общностите и необходимостта от стратегия е видна на игровата дъска, бойното поле и спора.

В съзвучие с Хераклит римският класик Цицерон пише: “(72)...ораторското слово е не повече от детска игра за неглупавия човек, който много се е развил, упражнявайки се, и е нечужд на литературните знания и изящното възпитание. И само в съдебните прения това наистина е велико и едва ли не най-величайшо от човешките дела. Там единствената мяра за ораторско достойнство в очите на несведующите е крайната победа; там пред теб има въоръжен противник, който трябва да се срази, и отблъсне; там често този, комуто предстои да решава дело, е неблагосклонен и гневен или дори приятелят на твоя противник е и твой враг; и точно тогава ти трябва със своето слово да го убедиш или успокоиш съобразно с обстоятелствата на делото, обръщайки в него един път дружбата в ненавист и ненавистта в дружба; ти трябва, сякаш с помощта на някаква механика, ту да напрегнеш душата му до строгост, ту да го отпуснеш до снизхождение, ту пробудиш в него тъга, ту радост; (73) трябва да пуснеш в действие цялата си сила на мисълта, цялата си тежест на думите. Към това трябва да се отчете и самото изпълнение, с разнообразие недопускащо отегчение, неудържимо увлекателно, изпълнено с естественост”.

Прави впечатление, че във виждането на Цицерон за полемоса се прави едно имплицитно сравнение на съдебното словопрение с гладиаторска битка, но това е само в тактически план, защото в стратегически план има словесна война, в която трябва да се отчитат множество фактори, в която не се използват само конвенционални оръжия, но и образно казано, прибягването до “някаква механика”, т.е. (според коментара на М. Л. Гаспаров), използването на аналозите в словесния полемос, съответстващи на тежки метателни съоръжения като катапулти и стреломети. В тактически план спорещите страни са като гладиатори на арената, а в стратегически – пълководци.

Стратегичното мислене сродява ритора (оратора) с пълководеца и аргументативната композиция в един общ случай според М. Ломоносов е представена по следния начин: Силните и важните доводи трябва да се поставят напред; по-слабите – в средата, а най-силните – в края на изложението, защото слушателият и читателят внимават повече в началото и края и най-много това помнят. (Риторические сочинения). Това е интерпретацията на аргументите при ретрогресивно представяне на мнението (тезата), която е вариация на схемата на Квинтилиан, който съветва, да се започне със силни аргументи, слабите да се прокарат в средата, а най-силните да останат за най-накрая. За прогресивното представяне на аргументите дава пример Демостен, който подреждал доказателствата в речта си, както войските в боен ред – най-напред леко въоръжените войници, т.е. по-слабите аргументи, а накрая тежко въоръжените конници, т.е. силните аргументи . Краят и началото най-добре се запомнят, Демостен е предлагал около 50 варианта на встъпление, т.е. от гледна точка на логическите игри може да се говори за словесен дебют и словесен мителшпил.

Воденето на спор, разбиран като словесна борба или полемос, се основава на аргументативната стратегия. Сократ сравнява ораторското майсторство с играта петея (вид шашки) и в умението да се убеждава аудиторията е като тази игра, с тази разлика, че вместо камъчета (пионки) се използват думи. Сигурно не е далечна асоциацията между названието на споменатата древногръцка игра - петея (петоис) и богинята на убеждението Пейто, т.е. да има някакво заиграване с думите. От друга страна, за аргументативна стратегия се говори в термини, асоцииращи се с войната (полемос). Воденето на спор е свързано с разбирането за композиция и логическа последователност на аргументите, което в същността си е въпрос на стратегия.

Понятието „композиция” (от лат. „построение”) се използва в различни изкуства като реторика, литература, музика, живопис, скулптура, архитектура, военно дело, логически игри, калиграфия и др. В древната реторика се е използвал терминът „диспозиция” (разположение). И двете думи имат отношение към военното изкуство, защото „риторът се явява пълководец, строяващ войската от идеи в най-добрия боеспособен и неуязвим ред, избиращ надежден авангард и ариегард” . Демостен е сравнявал спора с битка, а Балтазар Грациан - с шахматната игра. Езикът на стратегията е универсален.


Литература

1. Карл фон Клаузевиц (1780-1831; Carl von Clausewitz) пруски генерал и военнен теоретик, автор на военния трактат „За войната“ (Vom Kriege). # Войната е само продължение на политиката с други средства (Der Krieg ist eine bloße Fortsetzung der Politik mit anderen Mitteln).
2. Кузнецов, Н.Н., “Реторика или ораторское искусство”, изд. UNITI, М., 2004, с. 35
3. Ласкер, Э, О смысле шахматной игры., “Шахматный листок” (Орган всероссийского шахматного союза), 29 февраля 1924 г.
4. Шаму Франсоа, “Гръцката цивилизация”, изд. “Български художник”, С., 1979, с. 127
5. Марк Туллий Цицерон. Три трактата об ораторском искусстве. Кн. II, Гл. 17, §72-73. Под редакцией М.Л. Гаспарова. Москва, Издательство "Наука", 1972. Перевод Ф.А. Петровского, комментарии М.Л. Гаспарова.
6. Ботева, М., “Аргументацията в ораторското изкуство”, изд. “Нова звезда”, С., 1999, с. 100
7. Кузнецов, И. Н., „Реторика и ораторское изкуство”, изд. UNITI, М., с. 181