Популяризирането на играта Го в България е тясно свързано с нейното особено и необичайно кратко двубуквено название. Още от самото начало (1998г.) възприехме не без основания изписването му да е с главна буква. Основното съображение за това е, че в българския език съществува вече такава лексикална (езикова) единица. В българската лексика “го” е лично местоимение във винителен падеж, изхождащо от местоименията “той” и “то”, кратка форма на “него” (Виждам го. Него го изиграха.). В лексикалния състав на българския език тепърва започва да се утвърждава и думата “Го” (съществително, ср.р., ед.ч.) в значението й на логическа игра, което очевидно за първи път намира отражение в (електронния) “Речник на чуждите думи” на издателство GABEROFF&KORAL Multimedia. Популяризирането на Го започва от названието на играта, което само по себе си е чуждица. Тенденция е тази чуждица да се включи убедително в българската лексика, което се обуславя от нарастващата известност на играта Го. Обаче не е достатъчно чуждицата да се възприема само звуково (фонетично), доколкото се припокрива омонимично с местоимението “го”. Внушението на БГА е названието на играта Го да се изписва с главна буква, което название да стане общоприето именно с този начин на изписване, за което се привежда съответната аргументация.

На таблица 1 са представени начините на възможно изписване на названието на играта Го, част от които са се срещали в български текстове и които начини са разгледани в настоящия доклад, в който се поддържа и защитава тезата, че най-добрият вариант е A1, т.е. “Го” с главна буква. Изборът, който се прави съобразно таблицата, е въз основа на естетично-прагматични съображения, защото, както се вижда, различните формати на изписване имат различни графичните изгледи, които не са равнопоставени на естетично равнище и от чисто прагматична (практическа) гледна точка по-голямата част не са достатъчно представителни, което се отнася основно до B-, C- и D-вариантите.

В комплексния електронен речник Gaberoff Koralsoft Office Dictionary 1.01 в дяла “Речник на чуждите думи в българския език” (с обем 30000 думи), съставен от И. Габеров и Д. Стефанова присъства лексемата “го” в две значения. Първото се отнася до играта Го (от яп. I-go), а второто е индийска дума (индуистки термин) с посочени три значения: 1) Свещената крава, дарителка на живота, 2) Звезда и 3) Земята. И двете лексеми са писани с малка буква, но това е оправдано, доколкото те се явяват заглавия на речникови статии. В текста на самите статии обаче е добре, що се отнася до играта Го, да се пише с главна буква, както това може да се види в енциклопедия “Британика”. За индийската дума “го” спор няма относно буквата, писането в кавички е достатъчно. В китайският език йероглифът за държава също е “го”, но има и такова, изписващо се с друг йероглиф, древнокитайско царство – Го (според друга траскрипция – Гуо), за което в китайската стратегическа наука става дума в стратегема №24 - “Превземи царство Ю като нападнеш Го”.

Според правилата на българския език с главни букви се изписват собствени имена (царство Го), названия на географски обекти (пустинята Гоби), търговски марки и заглавия, а също така с главна буква започва и всяко изречение. Принципно, дали дадена дума се изписва с главна буква, не се решава на лексикално ниво, а произтича от нейния клас. По силата на първоначалните съображения обаче е целесъобразно (с оглед на популяризацията на Го) да се допусне изключение и названието на играта Го да се изписва с главна буква, макар то да спада към класа на названията на игри като “шахмат”, “шашки”, “бридж”, изписващи се с малка буква, а същевременно да не спада и към класа на названията на игри като Отело, Халма и Монополи, които са търговски марки, изписвани с главна буква. На практика обаче продуктът на Българска Го Асоциация е Го, а това дава основание на ръководството й да го лансира с главна буква като стилистична форма предвид необичайната краткост на думата. Разбираемо е, че не може да се пише “Знам правилата на Шахмата”, защото е неоснователно думата “шахмат” да се пише с главна буква съобразно конвенционалните правила в българския език, освен в частни случаи от типа на “Клуб по Шахмат и Го” или “Шах-Го клуб” (надпис на табела, указваща въпросния клуб). Допустим е изразът “Играя шахмат и Го”, макар двете думи да се третират по различен начин, въпреки че са от един клас и са равнопоставени. При такова изписване трябва да се признае, че названието “Го” поставя в неравностойно положение названията на игрите, спадащи към същия клас, но това е продиктувано и от разбирането за същността на означавания обект, т.е. отразява високия престиж на играта Го сред логическите игри. Другото възможно изписване на названието на играта е като то се постави в кавички според D-вариантите [“го”, «го»], но по този начин на свой ред то се оказва в неравностойно положение в класа на названията на другите игри, а те не се пишат в кавички.

Необходимостта от особеното изписване и изговаряне на названието си проличава от анекдотичния пример от една го-демонстрация, при която един ученик пита друг на какво играе, на което му бе отговорено “го”, и срещайки неразбиране ученикът повтори отговора си като произнесе отделно и отчетливо двете букви – “Г”-“О”. Приемливо е донякъде изписване с две главни букви [ГО], което е добър алтернативен вариант, но при него трябва да се отчитат два момента. Първият е, че в съвременната чат-култура писането с големи букви изразява емоционално състояние - говорене на висок тон. Отнесено към прес-медиите има смисъл, доколкото е израз на настояването ни да ни “чуе” широката аудитория, да забележи играта, което е в интерес на популяризацията. Вторият момент е, че се наблюдава дублиране с абревиатурите на “Гражданска отбрана”, “Гражданска отговорност”, “Гражданско общество”, град Горна Оряховица и други, ако има такива. За да може да се направи разграничението е препоръчително изписването да бъде поне в курсив [ГО], но това е алтернативен вариант, защото все пак не е застъпен достатъчно в световната го-литература.

Изписването “Го” с главна буква изглежда е в разрез с конвенциите в българския език, но трябва да се осъзнае, че това е най-добрият и представителен вариант на изписване. Според конвенциите названието трябва да се пише с малка буква, но това се оказва неприемливо поради омонимиката с местоимението “го” (което плюс това се произнася приглушено, притъмнено). Главната буква също така индицира за по-особено изговаряне и прочитане на думата като ударена сричка, докато в противен случай малката буква не подсказва, че лексикалната единица има друго, по-особено значение [“Научих го да играе го”]. В този случай двете думи се явяват омографи, т.е. с еднакво написване и различно значение; среща се в книгите “Тайко” (Йеджи Йошикава), “Господарят демон” (Роджър Залазни). Дори варианти с малка буква с удебелен или наклонен шрифт [го, го] също не са удачни решения [“Научих го да играе го”], защото първо, макар сричката “го” да изпъква в текста, не говори особено за придавания й смисъл (вид логическа игра), и също лесно се обърква с местоимението, и второ, курсивът и удебелението са форматни характеристики, които могат да се прилагат съобразно контекста върху всички думи. Курсивното изписване [го] българският читател може да срещне в забележителните книги “Момичето, което играеше го” (Шан Са) и “Първата вълна” (Р. Силвърбърг). Изписване с главна буква се среща в книгите “Иредзуми” (Лора Джо Роуланд), “Сундзъ и изкуството на войната в бизнеса” (Марк Макнийли), тетралогията “Хиперион” (Дан Симънс) и др. В този случай особеността при начина на изговаряне и изписване, при което се отличава местоимението “го” от съществителното “Го” вече класифицира двете думи не толкова като омоними, защото не може тогава да се говори, че двете разнозначещи думи имат еднакво звучене и еднакъв буквен състав, а по-скоро като пароними, защото може да се каже, че като разнозначещи думи те са близки по буквен състав (не се пишат еднакво!). В този случай не са й омофони, защото макар да се пишат различно, нямат еднакво звучене. По-приемлива е отликата между думите като пароними, а не като еднакво пишещи се омографи с малка буква.

Изписването на названието на играта Го с главна буква също така е въпрос на стил, но този стилистичен избор не се прави на лексикално ниво, а на по-високо субкултурно ниво, и въобще не е произволен. Начинът на изписване е продиктувано и от историческия първоначален правописен опит (новаторски по отношение на българския език) на първите го-играчи и популяризатори, явяващи се автори на настоящия доклад. Стилистичният избор добре се съзнава, доколкото от това не произтича “шахмат” също да се пише с главна буква. Използването на главна буква по принцип изразява нещо специално (като думите Интернет, Мрежата, Църквата), а това важи и за частния случай с играта Го, доколкото това има отношение към съдържателно-смисловата страна на понятието “Го”, а то е с главна буква и от естетико-зрителни съображения. Преди години в редките моменти, когато в българската преса се споменаваше за играта Го и дейността на първите го-ентусиасти, названието й се изписваше невзрачно с малка буква и дори в кавички. При тези начини на изписване хората въобще не разбираха, че тази лексикална единица има особен смисъл, дори я възприемаха като някаква печатна грешка, а от там и самият текст остава за тях с неясно послание. Проблемът по принцип е работа за езиковедите, но като казус за разрешаване зависи основно от Българската Го Асоциация, която е в правото си да налага конвенции, които се отнасят и за го-терминологията като цяло, разбирана като фундамент на тясноспециализирания език, който трябва да се използва в го-общността. Тъй като го-термините са чуждици, те трябва да се адаптират по подходящ начин (изговорно и писмено) в българската лексика и речева практика. Начинът на изписване на названието на играта Го с главна буква вече е възприет от медиите, а тенденцията е да се утвърждава убедително, придобивайки траен характер като правило (конвенция).

В подкрепа за налагането на тази конвенция може да се привлече семиотичната схема на Чарлз Пиърс (1839-1914), която се прилага за анализ на всяка езикова (лингвистична) ситуация. Схемата е известна като “триъгълника на Пиърс”, на чиито ъгли са поставени знакът, човекът и предметът. Връзките между знаците, разбирани като понятия или думи, се наричат синтактически, а изследващата ги наука е синтаксиса (синтактиката). Връзките между знака и предмета (означавания обект) се наричат семантически, изследват се от семантиката. Мястото на човека в езиковата ситуация се изследва и разглежда от прагматиката. Синтактиката, семантиката и прагматиката са трите дяла на семиотиката – науката за знаците и знаковите системи. Важно е да се подчертае, че случаят с изписването на названието на играта Го не е толкова на семантическо равнище, колкото на прагматическо, т.е. решаваща роля произтича от мястото на човека в езиковата ситуация, а това е свързано с отношението му към предмета, а като функция на това отношение е начинът на неговото означаване. В текстове с религиозно съдържание местоименията, отнасящи се до Бога също се изписват с главна буква, включително и “го” - “Неговите ученици Го обградиха”. Но и начинът на използването на местоименията в религиозните текстове от гледна точка на правилната словоупотреба също е неправомерно спрямо конвенциите на българския език, но, както се вижда, то отразява в тази конкретна езиковата ситуация отношението на човека към религиозния авторитет. Трябва да се подчертае, че текстовете за Го се отличават от религиозните в съдържателен план, което не предполага разглеждането на казус, според който названието на играта Го да не се пише с главна буква, защото такава сричка, каквато е местоимението “го”, традиционно така се изписва в текстове, засягащи религиозния авторитет.

Ако се обърне добре внимание на правописните подходи в други страни, ще се види, че в англоезичните статии се пише повече “Go”, отколкото “go”. Причината за разнобоя при тях е, че досега те не са разисквали този проблем и не са приемали съответните правописни (граматични) конвенции. Разнобоят се явявява основно на нивото на най-голямата го-общност – Световната Го Федерация. Писането с малка буква се наблюдава първоначално през XIX век, когато играта става известна в Европа, като названието произлиза от японското “иго”. Факт е обаче, че в първите ръководства за Го, публикувани в началото на XX век, терминът е изписан с главна буква; като пример може да се посочи книгата “Играта Го” на англичанина Смит (Smith: The game of Go). В световната литература до момента никой не е изложил подробна теза относно изписването на термина за играта Го, но също е факт осъзнаването на проблема, а именно, че изписването с малка буква е проява на лош избор, дори на лош вкус. Затова в последните тенденции се забелязва все по-честото му изписване с главна буква, което е продиктувано и от съзнателния стремеж на авторите на статии да се наложи именно този начин на изписване на термина. В такава култова книга като “Шибуми” на Тераванян играта се споменава с главна буква. Същото изписване го има и в представителния двутомник на Франко Пратези – “Еврого” (Eurogo) посветен на историята на Го в Европа. Трудът му е финансриран от Европейската Го Федерация. Специално за публикациите на ЕФГ е характерно спазването на това правило, което е достатъчно показателно, че на ниво от висок организационен порядък е прието именно изписване с главната буква. Във всички книги и документи, продуцирани от ЕГФ, е приет този начин на изписване (Go). Това е израз на уважително отношение към играта, а начинът на изписване се налага и поради необичайната краткост на думата, която същевременно има дълбоко съдържание и именно заради съдържанието тя трябва да изпъква в текста.

Дълбокото съдържание на термина може да се онагледи с класическото определение на Го – “игра и спорт, наука и изкуство“. От тук изписването в съчетания като “Играта Го”, “Практиката Го”, “Изкуството Го” компенсира необичайната краткост на думата чрез предициране. В езиковата ситуация англоезичните автори имат основание да подходят с главна буква, за да се отличават омонимите (!), от които единият е съществително (Го), а другият – глагол (върви, тръгвай). Тук също трябва да се има предвид, че и в английския двете думи се произнасят различно. Когато се говори за играта Го, “Go” се произнася отсечено, докато глаголът “go” се произнася удължено [gou], т.е. като се придава значение на главната буква двете думи също са пароними, а не омографи или омоними. Като се налага този начин на изписване, на смислово ниво вече има разлика между изразите “Play Go” и “Play go”, защото в първияг израз има смисъл (“Играй Го”), докато във втория такъв няма, освен ако не се добавят препинателни знаци - “Play, go!” (Играй, давай!). Уважителното отношение към престижната игра изразено чрез начина на изписване не е без прецедент в английската лексика, защото всеизвестно е, че местоимението “аз” в английския се пише с главна буква – I, което пък е израз на самоуважение, себеуважение и достойнство.

В българския език се наблюдава аналогична ситуация. Еднакво (почти!) звучащите изрази “Играй Го.” и “Играй го.” имат различен смисъл. Първият се отнася до конкретната игра (Го), докато вторият е с неопределен смисъл и има отношение към още нещо: “Ако ти падне асо, играй го!”. В статиите на руски език, по примера на англоезичните, също се е утвърдило в значителна степен изписването да е с главна буква по принцип, което, забележете, не е по лингвистични съображения, както е в българския или в английския, а основно по естетико-зрителни (в руския няма дума “го” със самостоятелно значение!), които пък са следствие на стилистичен избор и отразяват прагматиката в смисълата на поведение в езиковата ситуация, т.е. отношението към означавания предмет. Същото се отнася и за изписването на названието на играта Го в други езици, но, примерно, в немския няма такъв проблем, защото при него като правило всички съществителни имена се пишат с главна буква.

На практика играта Го е олицетворение на културата, която е създала, и не случайно едно от китайските й названията е “културна игра” – “вен-ки” (literary game). Разпространението на играта Го по света намира израз в националните го-движения, към които спада и българското. В го-общносттите играта Го има култово значение, а хората, включени в общността (движението) се явяват представители на специфична субкултура, което се отнася дори и за страните, в които Го има хилядолетни традиции. Значението, което придават го-феновете се подчертава с начина на изписване на названието на обекта на техния интерес. Ако се пише с малка буква, това по-скоро прилича на равнодушие, а когато е с голяма буква - е израз на пристрастност, специално отношение.

От чисто естетическа гледна точка изписването на кирилица на названието на играта с главна буква може да се интерпретира (на субкултурно равнище) в го-фолклора като графичен знак (графема), който да се тълкува като йероглиф (свещен символ), т.е. “Го” не като двубуквено означение, а като стилизирано абстрактно изображение се явява за го-общността (или по-точно, за всички го-общности, ползващи кирилица) своеобразен култов знак. Графемата “Го” е съставена от два компонента – буквата “Г” символизира един от ъглите на дъската, а буквата “о” – поставения пул. Заедно двата компонента “Г” и “о” изобразяват първия ход в един от ъглите на дъската, което е емблематично по отношение на играта.

Разглеждането на “Го” като графема, култов знак на/в субкултурата, е още един довод за изписването с главна буква. В българския го-фолклор е известен шеговитият израз “И Господ започва с Го”. В широкия смисъл много думи започват с "го", но предвид, че Го е "божествена игра", хитроумната сентенция става доста философична и израз на специално (култово) отношение към играта.

Посочените съображения естествено не важат за термин като “ко”, макар да е едносрична, двубуквена дума. Също това не се отнасят в пълна степен до старото название на Го, която била известна в конфуциевата епоха като “и” (Yi). То също може да се изписва с главна буква, но в курсив [И], за да се отличава от съюза “и” или просто от голямата буква “И”, но това е частен въпрос. Но примерно е оправдано изписването “ХО” (вариант на гомоку), което е абревиатура на “хиксове и нули”. Съществуват и други игри с двубуквени названия като китайската бо и корейската ют, които са известни също така като лиубо и ниют. В този случай използването на главна буква също не е толкова наложително. Но, примерно, аналогично може да се подходи към изписването на названието на театъра “но”. Някои го пишат с кавички, други – без, но явно лесно се бърка със съюза “но”, макар на контекстно ниво да е ясен смисълът на словосъчетанието “театър но”.

В интерес на коректното изразяване в писмена форма, когато се пише за Го, трябва да се въведат, приемат и прилагат следните правила:

Когато се споменава като самостоятелна дума в качеството й на съществително (ср.р., ед.ч.), да се пише "Го" [Играта на XXI век е Го. Играта Го е любимо занимание за младите хора. В училище е добре да има клуб по Го. Играчите на Го са супер. Да изиграем едно Го.] Когато се поставя “Го” в началото на изречението, трябва да се преценява на базата на езиковия усет с оглед постигане на красива изразност. В израза “Го е хубава игра” се избягва евентуалната тафтология – “Играта Го е хубава игра”, който израз на свой ред е по-добре да звучи като “Играта Го е хубава”. В повечето случаи е по-добре да се започва с “играта Го”. А в началото само с “Го” е удобно повечето за изрази с информативно съдържание, като заглавие на статия или книга - “Го: основни правила”, антетка на таблица -“Го: варианти на изписване” или сентенция – “Го е начин на живот”. Членуването на думата “Го” е неприемливо в писмен текст, докато в разговорната реч (жаргона на го-играчите) е допустимо [Гото е хубава игра, Гото, шахът и бриджът са любимите ми игри].

В словосъчетания съществителното “Го” се употребява като прилагателно като “Го клуб” (по аналогия с “шахматен клуб”), “Го турнир”, “Го играч” и т.н. Въпросните форми на изразяване са равносилни също така на “клуб по Го”, “турнир по Го”, “играч на Го”, в които “Го” е самостоятелна дума (съществително). В названията на го-организации "Го" също се пише с главна буква. Всички думи в названията на го-организациите препоръчително е да се пишат с главни букви [Българската Го Асоциация, Европейска Го Федерация, Световна Го Федерация].

Възможно е също така и словообразуване, при което може да се пише с малка буква, за да се избегне евентуално натрапващо се за читателя "гоготене". Така може да се пише “го-клуб” вместо “Го-клуб” или “Го клуб” (по аналогия с “шах-клуб”). Като правило на словообразуване е препоръчително свързването на предиката и субекта с тире [В София е открит нов го-клуб. За децата в училищата е хубаво да има го-кръжоци. Място за запознанства са го-турнирите. Всички го-играчи са интелигентни.].

По подразбиране е ясно, че в текстове за Го не е проява на добър стил, ако се използва ту едно изписване, ту друго. Примерно, не е желателна едновременната произволна употреба на вариантите “го-играч” и “Го играч”, или дори Го-играч. Авторът на статия трябва да се спре само на един от тези варианти. Вариантът “играч на Го” може да се използва едновременно с един от по-горните варианти.

Словообразуване при което се пише слято без тире не се наблюдава в българската практика. Но заемки от японския като “гомоку” (играта 5-в-ред, рендзю), “годокоро” (го-експерт - придворна титла в средновековния японски двор), “гобан” (дъска за Го) се пишат като цели думи. Сигурно са възможни съставни думи, в които вторият корен е “Го”, но засега в българската практика също няма подобни случаи. Примери за такива думи са “Еврого” (книгата на Ф.Пратези), “ТурбоГо” (компютърна програма), ”ренго” (вариант на Го), пишещи се слято.

Извън тези правила не бива да се пише "Го" в кавички [Да изиграем партия “Го”.]. Дадена дума се вписва в кавички, примерно, когато се разглежда като част на речта, т.е. на метаезиково равнище [Като части на речта думите "аз", "ти", "той", "го" и др. са местоимения. В кръстословицата има две клетки за някаква игра, написах "Го" и съвпадна. Не трябва да бъркаме "Го" с "го", защото първото е съществително, а второто местоимение.]. Българският читател обаче може да срещне такова неправомерно изписване в книгите “Генералът на императора” (Джеймс Уеб), “Пътят напред” (Бил Гейтс) или “Математически развлечения” (Мартин Гарднър), които са основно по вина на преводача или на редактора.

 В заключение Българската Го Асоциация има сериозно отношение към формите на писмено изразяване, които оформят облика на предмета (Го) на нейната основна дейност. Разясненията около изписването на названието на играта Го имат препоръчителен характер. Настоящият доклад е без прецедент в световната го-литература, а изнесените съображения, макар и да не са решаващи за развитието на Го в България, разбирането им облекчава информационната политика и спомага за ефективното популяризиране на играта, доколкото се намалява значително възможността за терминологичен хаос, заключаващ се в различните изписвания. Препоръчително е авторите на статии да спазват тези правила по примера на авторите на настоящото изследване.

18.07.2006

Свищов