Хуан Тиндзян (1045-1105, Huang Tingjian) е влязъл в историята на литературата като голям поет и калиграф от епохата Сун (960–1279), високо ценен от съвременниците си, основател на т. нар. "дзянсийска школа", която в течение на много десетилетия е оказвала голямо влияние на развитието на сунската поезия. Един, макар и интерпретативен превод, на стихотворението му "Второ стихотворение за Го, посветено на Фен Гундзян" (Second Poem on Weiqi for Fen Gongjian), хвърля достатъчно светлина върху поетичния му талант, а самата му творба е поетичен бисер за играта Го. По заглавието на стихотворението се разбира, че това е втората му творба, посветена на неговия опонент в Го (и вероятно роднина) - Фен Гундзян.

 Второ стихотворение за Го, посветено на Фен Гундзян

Хуан Тиндзян (Huang Tingjian)

Днеска съм свободен и няма кой да ми досажда.
Затова разискваме дела военни и пулове редим.
Умът оплита мрежи като паяк и планове нагажда,
и като пашкул цикаден посред вейки тялото седи.

И съм със едно "око"! Като пълководец едноок
поражението на дъската съм готов да изтърпя.
Но "светът е двойнствен", пише в първия урок,
местата си разменят началата в своя кръговрат.

Кой казва, че покрай играта времето си губим,
когато сме забравили света и неговата суета?
Има ли защо сега на лунен залез да се чудим
и да се захласваме по бляскава звезда?

В първия стих има алюзия с метафоричното название на играта Го като "средство за забравяне на тревогите" (trouble forgetter). Върху тази метафора всъщност се крепи цялата смислова конструкция на творбата. В българския превод това не е отразено достатъчно явно основно по стилистични причини, но констатацията "няма кой да ми досажда" в случая стои най-близо до изказа "нямам досадни за изпълнение служебни задължения", внушаващо "нямам грижи", "нямам тревоги"; и по тази причина, предвид че лирическият герой е "освободен от грижи", ясно се очертава иманата в предвид метафора.

 Поетът описва как чудесно е прекарал свободното си време с (роднината си) Фен Гундзян, с когото е провел вероятно няколко партии Го и е обсъждал политически (военни дела) и метафизически (двойствеността в света) въпроси. Медитативността в играта Го се представя с описанието на психосоматичното състояние на играча. Умът е като паяк, който тъче мрежа от мисли (мисловни конструкции), докато тялото е в покой, като пашкула на цикадата. Недвусмислена препратка към стратегема №21 - "Златната цикада се освобождава от пашкула". Тялото в покой, споменато в стиховете, корелира с конфуцианската метафора на Го - "тихо седене" (sit-still), на която отговаря даоският (будисткият) й вариант - "седене в сянката" (дзуо-ин; дза-ин). Метафората за мрежата има отношение към изразяването на взаимосвързаността на нещата в света. В будизма се казва, че светът е мрежа от перли, които се отразяват една друга и които нямат самостоятелно съществуване, защото са обусловени от цялото. На друго място се казва, че светът е мозайка от камъчета. Това представлява светът в онтологичен план, докато в гносеологичен той е мисловна конструкция (също от перли) в ума на съзерцателя.

Разговорът и играта между Хуан Тиндзян и Фен Гундзян преминават от профанното към сакралното. На профанно ниво поетът губи група пулове, която има едно "око", което той установява в много късен момент. Той не е забелязал грешката в построенията си и прави асоциация с едноокия пълководец, който в оригинала е принцът на Сиандун (Xiangdong). (Въпросният принц сигурно е злободневна политическа фигура в онези дни, посочена тук като пример за недалновидност.). Но да се върнем и на стратегемета за цикадата, която означава нарочено отстъпление от позициите, прикрито с временно отвличане на вниманието на противника. Явно в тази партия прилагането на стратегемата е било неуспешно, което същевременно е пречупено през финото чувство за хумор на поета.

 Чувството за загуба се преодолява на медитативно ниво и се осъзнава в контекста на будисткото разбиране за страданието, което се обуславя от привързаността към нещата и двойнственото съзнание. Осъзнаването на страданието води към сакралното ниво на светоусещане, а именно - преходността (променливостта) на света, която се основава на диалектичното единство на противоположностите, т.е. редуването на ин и ян в тяхното противопоставяне и взаимодопълване в динамичната картина на света.

 Умопостигането на света в онтологико-гносеологичен план позволява освобождаване от суетата, основаваща се на профанни разбирания в категориите на печалба и загуба. По този начин в играта на "губи-време" (антиметафора на Го) се открива "ползата от безполезното", а именно, в издигането над материалните (илюзорни) реалии, защото дори небесните светила са с нетраен характер, макар и да са дълговечни, а нашето възхищение към тях също се базира на привързаността ни към света; това се схваща по пътя на самоусъвършенстването и осъзнаването на природата на ума, който по дзенски е "пуст" като всеобхващащ и "мрежовиден" по даоски като всезадържащ.

Играта на стъклени перли навързва много светове като свързва привидно несвъзаните и несвързваемите неща. Започва се от дъската и конкретното сражение, в което поетът губи, но, затова пък го печели неговия приятел. Покрай чувството за загуба лирическият герой прави асоциация между събитията на дъската и събитията на деня - "еднооката" стратегия на принца на Сиандун. Намирайки свободно време и освободен от тревогите (грижите, задълженията) играчът се посвещава на играта Го - едно късче реалност и остров на блаженство. С предварителната нагласа на безгрижие той преодолява и тревожното събитие на дъската. Разсъждавайки, той продължава да се изкачва в мислите се, докато стига и до ума си, който също твори въображаеми светове и стига до небето, което той профанизира, след което отново се връща на земята сега-и-тук с освободено съзнание.

Нирвана става равна на сансара. Навързва последователно себе си със служебните си задължения като обусловено същество, след което следват разсъдителните повеи, визиращи умственото състояние (вътрешния свят), подир което идва ред на профанната земя с политическите реалии, издига се до небето, което като сакрална сфера също бива профанизарано, защото в него няма нищо изключително, тъй като неговата преходност е образец и за земната преходност - Синът на небето (императорът) не е вечен, а и династията си има Небесен мандат, от всичко това следва нищожността на събитията около него на политическата арена; и накрая се връща на земята, вглъбен в себе си, сега-и-тук, освободен от илюзорните конструкции за света.