играта Го

По книжарниците:

Пустинния скорпион

Препоръчваме Ви:

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

ДОБРЕ ДОШЪЛ!

Афоризми

"Скърцането на помпата звучи също толкова значимо, колкото музиката на небесните сфери"     

Торо

* * *
 
Хипотези и легенди за вейцигенезиса
Вейцилогия - Китайски загадки
Автор: Константин Байрактаров   
Неделя, 04 Октомври 2009г. 22:06ч.

 

Макар да е несъмнено, че играта Го или вейци е с китайски произход, съществуват версии, които се опитват да (до)кажат обратното. В следващите редове се обръща внимание основно на три страни, които се свързват с произхода на Го (вейцигенезиса). Това са безспорният Китай и кандидатстващите Корея и Индия. Интересно е не толкова опровергаването на спекулативните контрахипотези за вейцигенезиса, а запознаването на аудиторията с тях. В достъпни вейцилогични публикации по въпроса трудно може да се намери такова генерално обобщение, каквото е направено тук. Основното поле върху което се разглежда вейцигенезисът в настоящата статия са легендите и тяхната интерпретация и контраинтерпретация. Това за играещите Го трябва да представлява определен интерес, а и познавателното значение на предоставения материал е от полза за цялостното разбиране на тази проблематика.

 

Китай. Древните китайски автори свързват произхода на Го с легендарните императори Хуанди (2698-2598 г.пр.н.е.), Яо (2357-2256 г.пр.н.е.) и Шун (2255-2205 г.пр.н.е.). Периодът, за който става дума, в китайската историография се отнася към Митичната епоха (XXX-XXII в.пр.н.е.) или Златния век на управлението на съвършеномъдрите владетели. Като възможен изобретател на Го също така Чо Чикун посочва и последния император на династия Ся (2205-1766 г. пр. н.е.) - тиранинът Чу (Chu, Chieh, 1818-1766 г. пр.н.е.) [Chikun 1996: 8].

Джан Хуа (III в. н. е.) в “Отчет за изследваните неща” (Bo Wu Zhi) пише: “Император Яо измислил играта Го и я преподал на сина си Данджу. Други казват, че император Шун смятал сина си Шанджун за глупав и заради него измислил Го, че да поумнее”. По-стари източници, в които се споменава за Яо и Данджу са “Начало на историята” (Shi Ben), писана в края на епохата “Враждуващи царства” (475-221 г. пр.н.е.) и “Официалните записи на Цин” (221-207 г. пр.н.е.) [Fairbairn 1993, Papineau 2001].

 

А Джан Хуа едва ли споделя мнението, че Го е глупава игра. Той е свидетел на края на периода Трицарствие (Сангуо, 220-265 г. н.е.) и обединяването на китайските земи при династия Западна Дзин (265-316 г. н.е.). Случай, свързан с тези събития, е отразен и покрай една партия Го. Първият император на Западна Дзин – Уди (Съма Ян) – веднъж в 279 г. играл на Го с Джан Хуа. Тогава дошъл генерал Ду Ю, за да склони императора да се нападне царство У. За да онагледи своя план, генералът показал на дъската как може да се завладее У. Императорът се съгласил за провеждане на военна кампания, която се оказала успешна. Царство У било покорено [YE-1 1999]. Що се касае до Джан Хуа, написаното от него в “Отчета на изследваните неща” има своето обяснение в контекста на политическите реалии на неговото време – падането на династия Хан. По същите причини и инспектор Тао Кан (259-334 г. н.е.) изхвърлил дъската си в Яндзъ под предлог, че Го е за глупави синове [Fairbairn 1993].

Крахът на Хански Китай през 220 г. н. е. Може да се възприема и като крах на конфуцианството като имперска идеология. Освободени от политически ангажименти, образованите хора започват да дискутират върху проблеми, които преди това са били малко обсъждани. Появява се модата “чисти беседи”, преосмислят се ценности. Даоистки и впоследствие будистки идеи излизат на философската сцена [Чън 2001: 325]. Като израз на критиката към конфуцианството може да се тълкува и проблема за глупавия син и играта Го. Яо и Шун като съвършеномъдри и добродетелни владетели са почитани от Конфуций. Яо предава властта на Шун, защото синът му Данджу не бил достоен за нея. От историята на конфуцианството също знаем, че приемник на Конфуций не е неговият син Бо-ю, който не се отличавал с особени таланти, а на неговият внук Дзи Съ (от който пък школата бива поета от Мендзъ). Отделно Конфуций бива определян и като “цар без царство”. Този паралел между, от една страна, Яо-Данджу и Шун-Шанджун, и Конфуций-Бо-ю, от друга, подсказва и причината да се заговори за “глупавия син”. След падането на династия Хан това е една своебразна критика към конфуцианството като управляваща идеология.

Едно важно уточнение. Китайските автори казват, че Яо обучил Данджу на Го, не се упоменава за неговата глупост. Допълнението, че може би Шун е преподал на глупавия си син Го, се среща сякаш съвсем инцидентно в “Отчета на изследваните неща”. Този момент е важен, защото според историографията, с Шун свършва и Златната епоха, последвана от потоп, с който се справя Великия Ю (2032 - 2025 пр. н. е.), който е пряк потомък на Хуанди и поставя началото на следващата династия Ся. Така подтекстът става ясен... Краят на династия Хан е като края на Златната епоха.

Според една по-късна версия, в която се коментира Джан Хуа, Яо научил играта от Хуанди, който му се е явил на сън. Китайската митология се характеризира със своята фрагментарност и трудно може да се открие древен текст, който да се определи като епос. Специално за играта Го е уместно да се уточни, че посочваните за изобретатели на Го императори Яо и Шун не се отнасят към конкретни легенди, описващи вейцигенезиса. В китайската литература се наблюдават само мнения на отделни автори, записани по един или друг повод в техните съчинения. Като по-крупен фрагмент, отнасящ се до създаването на Го, си заслужава един видимо много по-късен и модернизиран коментаторски текст върху “Отчета на изследваните неща”, който се предоставя на вниманието на аудиторията.

Император Яо Ди обичал да пътешества из царството си, придружаван от приближените си, за да може лично и на място да се запознава с потребностите на народа си. Един ден той стигнал до планината Суан Юан (Xuan Yuan) в областта И (Анхой) и уморен от пътя заспал. Той сънувал как Хуан Ди играе вейци с феята Йон Ченг (Yong Cheng). Яо преди това никога не е виждал тази игра. Хуан Ди му обяснил, че изобретил тази игра при подготовката за сражението срещу жестокия племенен вожд Чи Ю (Chi You). Черните и белите камъчета представляват войниците на двете воюващи страни. Благодарение на тази игра Хуан Ди победил Чи Ю. Яо помолил Хуан Ди да го научи на тази игра. След като се пробудил, Яо възстановил правилата по памет. Ето защо Джан Хуа (Zhang Hua) написал в "Отчет на изследваните неща" (Бовуши, Bowuzhi) - “Яо създал играта вейци”.

Данджу бил син на любовницата на Яо - Сан И (San Yi). Като дете Дан Джу обичал да играе и не проявявал никакъв интерес към ученето. Яо, за да просвети Данджу, му преподал играта вейци. Поради игривия си характер Данджу много бързо навлязъл в играта и скоро победил баща си. В "Отчет на изследваните неща" Джан Хуа отбелязал - “Данджу бил много добър по вейци” ('Dan Zhu was great in Weiqi.'). За съжаление Данджу не имал никакви други интереси освен вейци. Когато Яо остарял, решил да постави чиновника Tiandi на мястото на Yihe. След това последвали предложенията за Данджу, но Яо не се съгласил, защото Данджу не виждал смисъл в нищо друго освен вейци. Яо назначил Шун за свой приемник като му дал двете си дъщери за жени. А Данджу бил заселен в областта Ян (Yan Zhu Cheng Shandong), където получил владение от баща си
[YE-2 1999].

Чи-Ю, внукът на южния владетел Янди, решил да стане едноличен господар на Поднебесната и решил да се бори с Хуанди. Тяхната борба е една от най-големите войни, описвани в китайските предания. По числеността на сражаващите се племена и народи, духове и демони тази война не отстъпва на описаните в гръцката “Илиада” и индийската “Махабхарата”. За начало Чи-Ю свалил от власт Янди и последният се обърнал за помощ към Хуанди. Според друга версия, когато Хуанди се възцарил като владетел на Центъра, единствено Янди не го е уважил. Хуанди тръгнал на поход срещу него и го победил. А неговият потомък Чи-Ю, за да си отмъсти тръгнал на бой срещу Хуанди. Битката в местността Джолу се водила с променлив успех. Чи-Ю дори обкръжил войските на Хуанди, но последният успял да разчупи обръча и удържал победа [Юань Кэ 1965]. Между другото, според късни спекулации от XI-XIII в., митичните императори Хуанди и Шен-нун се сочат като създатели на китайския шах (сянци) [Banaschak 2001].

Подробно за Яо и Шун може да се направи справка от съответни енциклопедии и книги, посветени на китайската митология. За сина на Шун – Шанджун се знае малко. За Данджу в митологията е известно, че бил високомерен и непочтителен по отношение на старшите. Поради тази причина Яо се е отказал да му предаде трона си. Името му се свързва с названието на местността (реката) Данюан. В негова чест на северозапад от митичната планина Кунлун е издигнат четириъгълен жертвеник. Някои иследователи смятат, че Данджу е едно от слънчевите божества [МНМ 1987].

Относно вейцилогемата Яо-Данджу трябва да се подчертае, че тя не се споделя напълно от китайските автори. Пи Лисю (834? – 883?) в есето си Произходът на Го (Yuanyi) се опитва да контрира тезата, че благородният и съвършеномъдър Яо би изобретил такава «коварна» и «неетична» игра и предлага друга идея за вейцигенезиса, а именно, че играта Го е изобретена в епохата Враждуващи царства (421-221 г. пр. н.е.).

Ако някой бъде попитан за произхода на Го, той несъмнено ще отговори: “Яо научи Данджу как се води сражение и Данджу изобрети тази игра, така че такъв е нейният произход”. (...) Моето мнение е следното: Yao е имал характер, надарен с човечност, коректност, етична вежливост, мъдрост и честност [проявявани така, както] човек обикновено използва своите ръце, крака, уши и очи. Но не е ли типично за низшите хора да прилагат бедни планове и оскъден ум в стратегията на сражението, докато победят или загубят? (...) ...как Яо би приложил измамен начин на мислене, за да навреди на други, или да приложи лъжлива или войнствена мъдрост като основа на сражение, и дори да учи на това сина си с цел завоюването на други страни. (…) Следователно произходът на Го трябва да се отнесе към периода на “Враждуващи царства”, защото неговото вредно, лъжливо, войнствено и измамно Дао е типично за тези, които създадоха “хоризонтално-вертикалните” теории. Как може това да се приписва на Яо?! Кой смее да го твърди?
[Zanon 1996].

Любопитен е моментът, че по времето на автора вече се е твърдяло, че не Яо, а Данджу е измислил Го. Приведената аргументация, че Яо не може да е създател на Го, остава за размисъл на любознателния читател. За произхода на Го Пи Лисю насочва вниманието към реално документирана историческа епоха – Враждуващи царства. Интересно, че той определя като създатели на Го представителите на школата на дипломатите (цзун-хен дзя).

Всъщност така е дефинирал тази школа историкът Лю Син (46 г. пр. н. е. – 23 г. н. е.). Дипломатът Су Цин пледирал за напречно-вертикални съюзи (ос юг-север, лян хен), т.е. обединяването на всички царства срещу Цин (антицинска коалиция), а неговият опонент Джан И е настоявал за надлъжно-хоризонтални съюзи (ос изток-запад, хе дзун), т.е за обединяването на всички царства срещу Чу (античуска коалиция). Исторически се реализира теорията на Джан И [Зенгер 2004: 465]. Това е вече е тема за друга статия, но може да се вметне, че Чо Чикун посочва възможността играта Го да е дело на астролози от династия Джоу (1045-255 г. пр. н. е.) [Chikun 1996: 8], а Елизабет Папиню предполага, че е измислена от генерали през епохата Враждуващи царства (403-255 г. пр. н. е.) [Papineau 2001].

Корея. Други версии за вейцигенезиса са малко известни, но е факт, че съществуват. Благодарение на изтекла информация на английски език в Световната мрежа стана известна и корейската контраверсия за вейцигенезиса. Относно произхода на играта може да се посочи името на корееца Сукжеун Чунг (Sukgeun Jung), преподавател в Мерилендския университет (САЩ), който застъпва мнението, че играта бадук (или вейци) е изобретена от предците на корейците.

Според учения изобретателят на Го е Данджу, синът на владетеля Яо (Yo) от епохата Древен Чосон. Макар Конфуций и други китайски учени да са порицавали Данджу (странно твърдение!), заради неговата глупост, той всъщност е бил по-велик герой от Яо (Yo) или Шун (Soon), макар и да не се възкачва на трона. Тук може да се отбележи, че и цитираният китайски автор Пи Лисю също посочва версията, че Данджу е изобретателят на Го.

Шун се възкачва на трона в 2357 г. пр. н. е. Преди него Яо (Данг-йо Dang-yo, 2357-2258 г. пр. н. е.) е бил владетел в Данг-хиеон (Dang-hyeon, кит. Tangxian), Ха-бук-сеонг (Ha-buk-seong, пров. Хебей). Яо не обичал Дан-джу и предал трона си на Шун и двете си дъщери за негови жени. Периодът Яо-Шун се описва като мирно и златно време в китайските исторически книги, но всъщност това е невярна представата, пропагандирана в конфуцианската белетристика. Яо е бил арестуван от Шун и след това бива заточен в Пиеонгианг (Pyeongyang, днешен Пхенян, столица на Сев. Корея). По-късно Шун умира в Чанг-о (Chang-о, кит. Cangwu), а дъщерите на Яо се самоубили, удавяйки се в река Со-санг (So-sang, Xiaoxiang). Фамилията на Данг-йо (т.е. на Яо) била И-ги, а името му било Банг-хун, а играта Бадук е изобретена в този период и е корейска.

Като исторически период Древен Чосон (Ко Чосон) обхваща времето от 2,333 г. до 108 г. пр. н.е. Древен Чосон се дели на следните подпериоди: Тангун Чосон (2333-1122 г. пр. н.е.), Киджа Чосон (1122-194 г. пр. н.е.) и Виман Чосон (194-108 г. пр. н.е.). Чосон е и древното название на Корея, която за техните съседи, древните китайци, е била известна с името Чоасян. Като географски ареал, макар и границите да са се променяли с времето, в древността е имало три областти: Беон Чосон (Източен Китай), Мак Чосон (Корейски п-в) и Джин Чосон (Манджурия). Според корейския учен хората от Беон Чосон са имали най-активни взаимоотношения с малката държава Ся или Джоу, която сигурно може да се определи като китайска - една от феодалните държави в Древен Чосон. При тази постановка излиза, че е в реда на нещата да се стигне до извода, че е естествено в една голяма корейска империя да бъде изобретена играта Го, а не в една малка китайска държава, която е била политически зависима от крупния си съсед или, дори, че е влизала в неговите граници.

Така или иначе, според корейския учен, не е удивително, че корейските играчи с лекота побеждават китайските си колеги. Посочва се като аргумент и броя на играещите Го, който за 1.2 милиардния Китай са 40 млн., а за по-малката 0.04 милиардна Корея – 10 млн. Дори се твърди, че китайската многовековна доминация в Го също била мит. И ако японците били първи в Го на китайско-японските супер-шампионати, то това се променя след излизането на Корея на международната го-сцена. Корейските отбори никога не са падали от китайците или японците. Всеки сам може да прецени тежестта на подобен аргумент.

 


Индия. В публикации от близкото минало, посветени на историята на Го, се открива и хипотезата, според която тази игра има индийски произход. Хипотезата почива върху допускането, че, ако играта не е измислена в Китай, а някъде другаде, то най-вероятно корените й ще са в Индия. Любопитен факт е, че в Индия, известна с висококвалифицираните си софтуерни специалисти, от малките ученици, които днес много добре се представят на международните математически олимпиади, се изисква да знаят таблицата за умножение 19х19 (Masahiko, 2004). А Го се играе на дъска 19х19 линии. Но въпреки това, ако играта Го е възникнала в Индия, защо тогава тя е напълно непозната в индийската култура?

През 60-те и 70-те години на XX век в научните среди са допускали, че играта Го първоначално е измислена от математиците в Индия през третото хилядолетие пр.н.е, откъдето, прониквайки в Китай, намира благодатна почва за по-нататъшното си развитие. (Ниловы, 1990). Затова е битувало и схващането, че императорите на Китай са просто разпространители на играта Го, произлизаща също от родината на шахмата (Филатов, 1974). Във връзка с особения характер на Го Г.Ф. Лайбниц (1646-1716) заключава, че “определено е ценно да се спомене уникалния начин на игра, който изисква обездвижването на пуловете, а не тяхното убийство. Затова може да се предположи, че изобретателя на играта е брахман (brahmanist), който избягва насилието и желае безкръвна победа” [Deutsche Go-Zeitung 3/1988].

Поддръжниците на хипотезите за индийския вейцигенезис търсят своите аргументи в индийската митология и древност. Постановката е интересна: някога играта Го е била любимо развлечение на съсловието на кшайтриите (войните и владетелите). Преди около 5500 години в Индия заради играта Го пламнала опустошителната война, описана в епоса “Махабхарата”. Доколкото тази страшна война е започнала заради една загубена партия Го, върху същата било наложено проклятието на брахманите (духовниците). Отрицателното отношение към играта Го от тяхна страна е довело до заличаването и изкореняването й от културата на Индия (Некрасов 1998). Своевременно, пренесена в Китай, играта Го била спасена от тотална забрава. Естествено тази спекулативна хипотеза е плод на свободни или волни анализи на митовете.

Войната в "Махабхарата" между Слънчевата и Лунната династии (Кауравите и Пандавите) няма нищо общо с Го. В епоса се говори за игра със зарове и нищо повече [Романов 1985]. Последен лъч на надежда преди издиханието на индийската хипотеза е едно интригуващо съобщение от 2000 г., попаднало в нюз-групите на Световната мрежа, според което през 1997 г. един корейски изследовател открил в северната част на Индия, граничеща с Тибет, играта бадол, която за негова изненада била идентична на корейското Го – бадук. За съжаление тази информация не е потвърдена в някои други представителни публикации.

Вярно е обаче, че играта Го присъства в културата на кралство Непал. Но там тя няма нищо общо с корейската бадук, а е привнесена от Тибет и е идентична с тибетското Го – мингманг. Исторически и географски регионът, където днес е Непал, съответства на древното индийско царство Сакия – родното място на Буда или Сидхарта Гаутама. А много по-късно от китайските дзен-будисти тръгва и представата, според която Буда е бил превъзходен играч на Го. Кралство Непал също може да се срещне в някои публикации като вероятна родина на играта Го.

Около въпроса за Го в Индия неочакван повод за размисъл дава една легенда за Дарума (Бодхидхарма), поместена в японския средновековен сборник с разкази “Удзи сюй моногатари” (XIв.). Дарума веднъж посетил един манастир в Индия. Там вниманието му било привлечено от двама монаси, които само играели на Го и нищо друго. Другите монаси не ги обичали, защото от тях нито една дума за Буда не можели да чуят. Дарума ги посетил в килията и започнал да наблюдава играта им. Накрая той установил, че двамата монаси са постигнали просветление, благодарение на играта им и затова ги похвалил пред останалите. Оттогава монасите в манастира започнали да им оказват дълбоко уважение [Мещеряков 2004: 262].

И така... В Индия съвсем отскоро се популяризира и изучава Го. Страната е приета в Международната Го Федерация през 1997 г., в която се представлява от Делхийския Го-Клуб. През 2000 г. японската професионалистка Юки Шигено (2d) посетила Индия, където имала честа да се срещне с Манмохан Сингх, министър на външните работи, който много се интересувал от Го. Министърът обяснил лаконично, че интересът му Го е свързан с желанието му да научи повече за стратегическата наука. Двамата провели една приятелска партия, в която г-н Сингх играл с белите, въпреки че бил начинаещ [Shigeno 2000].

В заключение, легендите и текстовете, касаещи вейцигенезиса, се срещат само в китайската литература. В никоя друга култура няма легенди за произхода на Го. Опитът да се свърже вейцигенезиса с Корея чрез превратно тълкуване на мита не е достатъчно убедителен. А за индийската хипотеза става ясно, че е изцяло спекулативна, макар и непреднамерена. Срещат се и хипотези, спрягащи Тибет и Египет, но те са, както пише Миура по подобен повод, също са “фантазии, изпълнени с неземна красота и земен реализъм”, ако не и по-лошо.

Не е място тук да се обсъждат причините за търсене на произход на Го в култури, различна от китайската, но е препоръчително да се познава в пълнота тази проблематика от любителите на Го. В качеството си на популяризатор всеки любител трябва да има такъв запас от знания. При демонстрация на играта Го част от въпросите, по които трябва да може компетентно да се изказва презентаторът или лекторът, е свързана с легендите и историята на играта Го. В тази лекция разгледахме основно легендите и техните интерпретации за произхода на Го.

* * *

Източници

Banaschak P., "Schachspiele in Ostasien: Xiangqi, Changgi, Shogi", München, 2001
Cho Chikun, Go - A Complete Introduction to the Game, Kiseido Publishing Company, Tokyo, Amsterdam, St. Monika 1996, p. 8.
Fairbairn J., Go in Ancient China, Ch. 4, MSO, London, 1993
Leibniz und Go: Deutsche Go-Zeitung 3/1988, S. 37ff
Masahiko F., Back to Basic Elementary Schooling, Japan Echo, vol.31, num.1 2.02.2004, p.53
Papineau E., The Game of Go: A Chinese Way of Seeing the World, MSO, 8 Mart 2001
Shigeno Yuki, Teaching Go in India, Monthly Go World, May 2000
YE-1, History of Weiqi, Yutopian Enterprises 1999
YE-2, Emperor Yao Taught Dan Zhu Weiqi, Go Stories, Part 1, Yutopian Enterprises 1999
Zanon P., The Opposition of the Literati to the Game of Weiqi in Ancient China, Asian and African Studies, 5, 1996
Филатов Ю., “Какой дан вам дан?”, сп. ЗНАНИЕ и СИЛА, ноябрь, 1974, с.42-45
Федотов Ал., Традиционна корейска култура, изд. ЕКСЕЛ-М, С., 1999
Мещеряков А., “Книга японских символов”, изд. НАТАЛИС, М., 2004, с. 262
Некрасов К., “Вейчи с самого начала”, С-П, 2000;
Ниловы Г. и Д., “История возникновения игры Го” - "Игры и Развлечения", изд. "Молодая Гвардия", Москва, 1990, кн. 2;
Романов В. Н., Из наблюдений над композицией “Махабхараты”, сб. Древняя Индия. Язык, культура, текст., изд. Наука, М., 1985 с. 88-104 (90-91)
Зенгер Х., Стратегемы, том I, ЕКСМО, М., 2004, (комент. №6 к стратегеме 7), с. 465
Юань Кэ, Мифы древнего Китая; Глава IV. Война Жёлтого императора с Чи-ю- М.:Наука, 1965 г.
МНМ, Токарев С. А, Мифы народов мира, изд. Советская енциклопедия, М., 1987

 
 
* * *