играта Го

По книжарниците:

Пустинния скорпион

Препоръчваме Ви:

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

ДОБРЕ ДОШЪЛ!

Афоризми

Мисля, че сега трябва да изядем всичките си провизии, за да нямаме много за носене...

из "Мечо Пух" А.А.Милн

* * *
 
Вейци: Символ на китайския опит
Вейцилогия - Китайски загадки
Автор: Давид Госсе (David Gosset)   
Събота, 26 Февруари 2011г. 20:43ч.

game-hand

Съществуването на гигантска бюрократична държава, в която се наблюдават социална подвижност и промени в мащаби, които нямат аналог в световната история, изглежда парадоксално за страничните наблюдатели на китайското общество. Защо Китай се чувства толкова комфортно в света на промените, докато същевременно западните демокрации имат опасно и пренебрежително отношение по въпроса, което може в дългосрочен план да ги застраши в хода на инерцията и самодоволството?

Понеже постепенният възход на Китай през 21-ви век оказва влияние и на глобалната система като цяло, да се разбира Китай вече е практическа необходимост. Вместо постоянно да се изнасят лекции в нравоучителен тон за лошите страни на „развиващия се пазар”, Западът ще спечели повече от много по-скромен подход, а именно като черпи вдъхновение от една възраждаща се цивилизация, която далеч не е заплаха, а  фактор за глобалното равновесие. Китайските интелектуалци се стремят да възстановят връзката с универсалните послания на традициите си. Хуманистичното възраждане на Китай е и обещание за едно хармонизирано глобално село.

Като се вземе предвид играта вейци (weiqi; известна като Го в Япония и позната на Запада с това название), която е един от най-значимите символи на китайския мироглед и начин на мислене, може на тази основа да се гради адекватно разбиране за китайската динамика в политиката, в бизнеса, и дори в по-тривиалните социални взаимодействия. Дао-то на вейци (Tao of weiqi) обхваща един естетически и интелектуален опит, който ни отвежда по-близо до китайската народопсихология и ни дава представа за китайското стратегическо мислене, но и в определена степен ни доближава до основните очертания (модели) на китайския колективен опит. Отвъд ритуалистичната си строгост, чиновниците-мандарини от ККП са преди всичко хора, чието поведение се определя от основната когнитивна култура, която също така подсказва за предстоящото, колкото и да е парадоксално това на пръв поглед.

Mao_NixonНа каква игра играе Пекин?

Използвайки уместен метафоричен език, Збигнев Бжежински, бивш съветник по националната сигурност на американския президент Джими Картър, пише в „Голямата шахматна дъска” (The Grand Chessboard, 1997): "Евразия е шахматна дъска, на която в борбата за световната господство продължава да се играе". Но дали Пекин играе шахмат? В Евразия и извън нея китайските стратези по всяка вероятност спонтанно извършват поредици от ходове съобразно собственото си разбиране за стратегия. Западняците може би се ориентират по световната карта като по шахматната дъска, докато в китайския ум светът е представен като дъска за вейци.

Новелата на японския писател Ясунари Кавабата (Kawabata Yasunari, 1899-1972 г.)  за силния интелектуален двубой, преведен на английски като Майсторът по Го (The Master of Go; Meijin), със сигурност е допринесъл за популярността на играта на Запад, но все пак тя е продукт на китайската цивилизация и е разпространена отдавна сред образованите слоеве на Североизточна Азия. Кавабата, който посочва Майсторът като едно от любимите му творения, знаеше, че за Китай играта на „великите духовни сили обхваща принципите на природата и вселената на човешкия живот”, и, че китайците я определят като „заниманието на безсмъртните” [1].

В имперски Китай вейци е със статут на изкуство, чиято практика има образователни, морални и интелектуални цели. Според китайската версия на схоластичния квадривиум (quadrivium), мандарините трябва да овладеят Четирите изкуства [Ши-И; Si Yi - бел. прев.] – цин, ки, шу, хуа (qin, qi, shu, hua). От господата се очаква да умеят да свирят на гуцин (цин), седем-струнна цитра [2]; също така да владеят калиграфията (шу) и да проявяват таланти в живописта (хуа). Второто изкуство (qi) се отнася до вейци (weiqi), стратегическа игра за двама души, които последователно поставят черни и бели камъчета по свободните пресечни точки върху мрежесто разчертана дъска. Победител е този, който след серии от заграждания, има повече контролирана територия от своя опонент; значението на „вейци” е „игра на заграждане” (the board game of encirclement; the surrounding game). В продължение на векове аристократите са се очаровали от контраста между изключителната простота на правилата и безкрайността на възможните комбинации.

Традиционно играта се възприема като модел (картина) на света. В началото на 11-ти век в „Ръководството по вейци в тринадесет глави” (Classic of Weiqi in Thirteen Sections) [от Джан Ни – бел. прев.], което е един от най-забележителните източници по въпроса, авторът използва понятия от китайската философия, за да представи игровия комплект: камъните „са бели и черни като ин и ян... дъската е квадратна и пасивна, а камъните – кръгли и активни”. В Ръководството е цитирана няколко пъти известната „Книга на промените” (И-дзин, Yi Jing), в която е представена древната китайска космология [3].

weiqi-pavilion  

Играта вейци в бамбуковия павилион, Циен Гу (1508-1578 г.),  династия Мин.

Играта като „малко Дао” [4]  станала толкова популярна и започнало да се говори за обсесивната (обсебващата) й същност. За пристрастеността към вейци споменава китайския философ Менций (Mencius, 372-289 г. пр. н. е.), обвързвайки я с пет вида недостойно поведение [5]. Въпреки това, през следващите векове играта става важен елемент в китайското общество. Художникът Циен Гу (Qian Gu, 1508-1578 г.) от династия Мин, когато бил в настроение, в което чувствал лекота и вътрешно спокойствие, сътворява една изискана творба – „Играта вейци в бамбуковия павилион” (A Weiqi Game at the Bamboo Pavilion), където подухва ветрец, тече вода и млади момичета седят около дъската с черните и белите камъни. В колекция от 12 картини от времето на управлението на император Йонджен (Yongzheng, 1678-1735 г.) се откроява портрет на изискана дама, която седи пред дъската за вейци. Въпреки критиките по време на Културната революция, играта отново е на мода сред елита на Китай, а майсторът Ни Вейпин (Nie Weiping) и неговият ученик Гу Ли (Gu Li), които стават едни от най-добрите играчи в света, са аплодирани знаменитости.

Както е посочено в увода на „Ръководството по вейци”, Дао-то на вейци не може да се отграничи от книгата „Изкуството на войната” на Сун Дзъ, която през периода Воюващи царства (476-221 г. пр. н.е.) описва основите на китайското стратегическо мислене. Мао Дзедун използва вейци-метафори, което може да се види в книгата му от 1938 г. – „Проблеми на стратегията в партизанската война срещу Япония” (Problems of Strategy in Guerrilla War against Japan) [6] [вж. също On Protracted War - бел. прев.]. В 1969 г. социологът Скот Борман показва адекватността на тълкуването чрез вейци тактическите и стратегическите ходове на Мао [7].

В класическия шахмат или, ако щете, в китайския шахмат (сянци, xiangqi) фигурите имат ограничения в движенията си, докато при вейци дъската в началото е празна. По време на шахматна партия едни фигури вземат други фигури, а във вейци има добавяне на камъни и те се увеличават на дъската. В „Ръководството по вейци” авторът отбелязва, че „като се почне от древни времена насам, досега никой не е видял две еднакви игри на вейци” [8].

Три златни аксиоми от „Ръководството по вейци” ни дават представа за китайския ум и същността на китайското стратегическо мислене.

„Както най-добрата победа е постигнатата без борба, така отличната позиция е тази, която не предизвиква конфликт” – пише в „Ръководството” [9]. Това може да се нарече аксиома на не-конфронтацията. Във вейци целта не е да се матира опонента: от значение са само построенията, които имат отношение към цялото. Във вейци се наблюдават безброй трансформации, които са насочени към увеличаването на влиянието без да се унищожават тотално противниковите сили. Способността да се владее парадокса на не-конфронтиращото противопоставяне изисква съответните емоционални и интелектуални качества.

В „Ръководството” четем: „В началото на играта камъните се поставят по стандартни и изпитани традиционни схеми, но за да се постигне победа е необходимо творчество” [10]. Това може да се нарече аксиома на дисконтиниютета (axiom of discontinuity; т.е. на непланомерния преход, на контрастния скок – бел. прев.), която е вариация на постулата, заемащ централно място в Изкуството на войната на Сундзъ: „в началото пълководецът се ръководи от приетите правила, но победата често изисква неординарни решения и нетрадиционни действия, и само чрез въображение и интуиция се постига пробивът” [11].

Идеята, че един лишен от въображение Китай му е съдено да повтаря, да имитира или да действа механично е погрешно схващане, породено от едностранчивите знания за Китайския свят. Този дебат не стихва, въпреки блестящото изследване на британския синолог Джоузеф Нидем (1900-1995 г.) „Науката и цивилизацията на Китай” (Science and Civilization in China).

В постулата за дисконтинюитета се крие самата същност на иновацията. До известна степен необичайната концепция „една държава, две системи” на Дън Сяопин (Deng Xiaoping) по отношение на връщането на Хон Конг отново под китайско управление е прилагане на този втори постулат. Китайските лидери от Пекин и Тайпей ще се възползват пълноценно от втората аксиома за преосмисляне на отношенията си в следващите години. Китай не само ще въведе иновации в технологиите или в бизнес-мениджмънта, но и ще обогати речника на политическите науки. Западните политически, бизнес и неформални лидери трябва да бъдат готови да действат в свят, в който материални и нематериални стоки ще бъдат не само с щампата „Произведено в Китай”, но и „Създадено от Китай”.

В „Ръководството" третото положение гласи: „Не е задължително да се придържаш само към (пред-)начертания план, промени поведението си според ситуацията” [12]. Следването на аксиомата за промяната на замисъла води до адаптирането на играча според ситуацията и предпазва от сляпо придържане към конкретна система, доктрина или идеология. Дън Сяопин набляга на необходимостта „да се извежда истината от фактите”, което в дълбочина изразява този модел на китайското стратегическо мислене. На дипломатическо ниво, неочакваното сближаване на Мао с Вашингтон през 1970 г. е в духа на третия постулат.

Тези минималистични аксиоми създават когнитивни условия да се действа с максимална ефективност. Като цяло те са неконфликтни (не-конфронтационни), способстват за промяна на парадигмата и в основата си нямат идеологически характер. Китай е в процес на възраждане, преоткрива традициите си и е готов за бъдещето. В този смисъл, аналитикът не трябва да търси някакъв китайски „модел”, защото Пекин може да предложи само опит.

В „Мечтателни стихове” (Written in a Dream) ерудитът и държавникът Оуян Сю (1007-1072 г.), като един magister ludi [13], улавя дълбочината и тайната на вейци:

Партията вейци е в своя край, а някой може още да не е разбрал,
че между другото светът се е променил [14].

 


Бележки

1. The Master of Go, translated from the Japanese by Edward G Seidensticker.
2. Robert van Gulik's essay "The Lore of the Chinese Lute" (1941) is the best introduction to the Tao of the qin.
3. The Classic of Weiqi in Thirteen Sections (Qijing Shisanpian), Section 7 or Section
9. The translation is our own.
4. Ibid. Section 9.
5. Li Lou, Second Part.
6. Mao wrote in the context of the war against Japan: "There are two forms of encirclement by the enemy forces and two forms of encirclement by our own -rather like a game of weiqi."
7. The Protracted Game: A Weiqi Interpretation of Maoist Revolutionary Strategy, 1969.
8. The Classic of Weiqi in Thirteen Sections, Chapter 1.
9. Ibid. Section 4.
10. Ibid. Section 4.
11. Sun Tzu's Art of War, "On Momentum" (shi), yi zheng he yi qi sheng.
12. Ibid. Section 5.
13. Magister ludi, master of the game, title under which Hermann Hesse's magnum opus The Glass Bead Game (Das Glasperlenspiel) has been also published.
14. Ouyang Xiu, Meng Zhong Zuo, Verse 3, Qi ba bu zhi ren shi huan.

 

Давид Госсе е професор по философия. Следвал е политически науки в Сорбоната в Париж, руски език в Института за ориенталски езици и цивилизации (Париж) и китайски език в Тайпе. Днес той е директор на Academia Sinica Europaea, която развива интелектуални контакти между Китай и Европа, в Международното бизнес училище Китай-Европа. Проф. Госсе е основател на Форума Европа-Китай, който се провежда  ежегодно в различни европейски държави с цел да бъдат създадени условия за взаимно разбирателство между двата края на евроазиатския континент.


David Gosset, 2010

 

Източник: David Gosset, Weiqi: A symbol of the Chinese experience, Asia Times - Online, 6 Jjan 2010

Материалът е публикуван с любезното разрешение на автора!

Превод: Константин Байрактаров

 
 
* * *