играта Го

По книжарниците:

Пустинния скорпион

Препоръчваме Ви:

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

ДОБРЕ ДОШЪЛ!

Афоризми

За учения, който е живял с вярата си в силата на разума, историята завършва като лош сън. Той е изкачил планини от невежество, вече всеки миг ще покори най-високия връх и когато  изкатерва и последната скала, бива приветстван от цяла група теолози, които си седят там от векове.

Робърт Джастроу, директор на Института за космически изследвания към НАСА

* * *
 
Съдбата по Мъндзъ: между дивите гъски и всеобхватния ум
Вейцилогия - Китайски загадки
Автор: Йони Лазаров   
Вторник, 29 Септември 2009г. 18:02ч.

 

Играта Го развива ума, волята и сърцето. Днес тази игрова практика е достъпна за всеки, докато в древността е била прерогатив на аристократите – политици, стратези и философи. Един от легендарните играчи на ХХ век, Чо Чикун, отбелязва, че Го е полезно, защото тренира вниманието, концентрацията и ума. От психологическа гледна точка вниманието бива произволно и непроизволно. Чо Чикун показва, че Го е особено полезно за децата, защото се занимава именно с тяхното „непроизволно внимание”; което е особено ценно, защото те трудно да се концентрират по-продължително време върху конкретно нещо. Децата могат да се концентрират непроизволно само върху интересни неща, а играта Го е несъмнено също е интересна и завладяваща (Cho Chikun).

В източната литература нетренирания и неспособен за концентрация ум може се срещне с метафоричните определения като “маймунски ум” или “див ум”. Такъв ум е неефективен във всяко едно отношение. В един от най-първите пасажи в световната литература за Го древнокитайският философ Мъндзъ (лат. Менций, 375-289 г. пр. н. е.) привежда пример, в който се обсъжда способността за концентриране на ума и неговата разсеяност:

 

Мъндзъ рече: “Днешните играчи на Го правят сметки, но техните сметки са малки. Защото, ако нямаш всеобхватен ум и не можеш се съсредоточаваш, не би постигнал майсторство. Майстор И Чиу е най-добрият по Го в цялата страна. Да предположим, че той обучава двама на Го. Първият напряга своите ум и воля, и слуша какво му говори И Чиу. Вторият, макар и да слуша, умът му е зает с дивата гъска, прелитаща наблизо, и мисли как да вземе лъка и да стреля по нея. И въпреки че той се учи наравно с първия [и то при най-добрия играч], никога няма да постигне добри резултати. И това е защото не му достига ум ли? Не затова” (Мъндзъ, VI.1.9).

Примерът на Мъндзъ е ценен, защото показва, че с каквото и да се занимава човек, за да постигне съвършенство и майсторство са необходими самоотдаденост и пълна концентрация. Това е нещо, което сега го знае всеки успешен спортист и творец, но по времената на Мъндзъ и И Чиу това може би се е разбирало от малцина. Мъндзъ показва как мислите на некултивирания ум се реят в пространството като ято диви гъски. Подобното привлича подобно, некултивираният и разсеян ум на мързеливия ученик се впечатлява от красивия и волен полет на дивите гъски. От гледна точка на дзен, ученикът отсъства от занятието, въпреки че физически присъства. Той пропуска мига да бъде „тук и сега” и не защото не му достига ум, а защото не може да го използва.

Изглежда толкова незначително, но първите стъпки на учениците може би определят тяхната по-нататъшна съдба. За съжаление, разсеяният ученик, ще се провали не само в Го, но и в живота. Мъндзъ разбира, че ученикът трябва да приложи немного, но достатъчно целенасочени усилия, което е определящо за по-натъшния му жизнен път и съдба. В други места от трактата “Мъндзъ” също се засяга този въпрос:

Гунду-дзъ попита: “Всички хора са еднакво хора, но защо едни са големи, а други - малки?” – Мъндзъ отговори: “Ония, които се осланят на най-съществената част от себе си, излизат израснали, други, които разчитат на най-незначителната си част, остават смалени”. Гунду-дзъ попита: “Тъй като всички хора са еднакво хора, защо някои избират най-съществената част от себе си, а други избират най-незначителната?”. Мъндзъ отговори: “Сетивните органи нямат способността да мислят и позволяват на външните неща да ги забулват. Тъй като сетивата са немислещи, при допир с външните неща те се оставят естествено да бъдат привлечени от тях. Само умът има способността да осъзнава и да мисли. Ако осъзнава и мисли, ще разбере нещата, в противен случай не ще може да ги разбере. Ето с какво ни е дарило небето. Само ако ние започнем да изграждаме голямото, което е в нас, дребното няма да може да надделее. Не е нужно нищо повече на човека, за да стане голям човек.” (Мъндзъ, VI.1.15).

Ето защо привлекателните образи на дивите гъски привличат сетивните органи и отвличат вниманието на несериозния ученик, което за него става пречка да реализира най-доброто от себе си. Разликата между двамата ученици е самодисциплината и затова траекторията им е различна. Мъндзъ каза: „Този, който постига предела на потенциала на своя ум, познава природата си. А да познаваш собствената си природа, означава да познаваш Небето. При това положение е без значение, дали ще умреш млад или стар: самодисциплината позволява на човека да дочака безметежно смъртта, а така той овладява своята съдба.” (Мъндзъ, VII.1.2).

Мъндзъ не вижда средно положение и продължава: “Няма нищо, което да не е съдба. Ето защо трябва да се приема това, което е в правата нишка на съдбата. Човек трябва на всяка цена да се опита да реализира най-същественото от себе си. Тези, които реализират несъщественото, или са в затвора на собствените си сетива, или са въобще в затвора. Онзи, който умира, стигнал края на своя път, следва правата нишка на съдбата; но да умреш като затворник в окови [заради престъпление, което си извършил], означава, че не си бил по правата нишка.” (Мъндзъ, VII.1.3).

Същевременно философът не изпада и във фатализъм, защото осъзнава, че сетивността е свойствена на човешката природата: „На човешката природа се дължи това, че устата желае приятен вкус, окото желае красиви цветове, ухото желае приятни звуци, носът желае хубави аромати, а цялото тяло желае приятни усещания. Но всичко това е неизбежно (съдба) и затова достойният човек не ги счита за идващи само от човешката природа. Взаимоотношенията между хората се определят от съдбата, но те също така са и част от човешката природа, поради което достойният човек не ги счита само като неизбежна съдба.” (Мъндзъ, VII.2.24).

Пътят на внимателния и усърден ученик, който може да управлява сетивата си и не се поддава на привлекателния образ на дивите гъски, според Мъндзъ трябва да осъзнава, че “десетте хиляди неща присъстват в нас до едно... Разбирането за това е голяма радост и се постига по пътя на човеколюбието чрез вникване в себе си и съсредоточаване на усилията в доброто” (Мъндзъ, VII.2.4). Цитатът е леко перифразиран, но едно от ударенията е, че самоусъвършенстването има нравствени измерения и е тясно свързано с човеколюбието, което се основава на това да разбираш другия човек, както себе си.

За трактата “Мъндзъ” е характерно, че „никой друг текст не е възхвалявал с такава сила пълното и всеотдайно участие на човека в космическия процес, не е изразявал с толкова лиризъм изначалното удивление от безкрайното изобилие и съвършената хармония между нещата в природата: всичко е вече тук, няма защо да се търси някаква истина другаде” (Ан Чън). Играчът на Го може да допълни към това, че всички неща са на дъската, която символизира вътрешната истинна природа на човека; няма защо да се преследва нереалния, макар и красив образ на дивата гъска.

Пасажът от трактата “Мъндзъ” за И-Чиу е известен на го-играчите. Националният герой на Китай, Ни Вейпинг (р. 1952 г.), дава подобен пример от детството си, където се намеква за същите моменти, но на мястото на дивите гъски този път били музиката и танците, които отвличали вниманието на младия ученик като в случая това е Джибо - братът на Ни Вейпинг: “След всяка игра Ни я преиграваше и изучаваше по свой начин, търсейки ключовите фактори за победите и пораженията. Той неуморно анализираше тези игри и беше абсолютно погълнат от това. В Културния клуб, където се играеше Го, през по-голямата част от времето се показваха филми и имаше танцови забави. Слушайки ехото на песните и тътена на музиката, Джибо се разсейваше, объркваше и не можеше да продължи да играе, докато Ни се държеше сякаш не чуваше нищо и продължаваше концентрирано и интензивно партията си” (Nie Weiping). Обстановката не е била типична за провеждане на занятия и обучение по Го. Въпреки това Ни Вейпинг издържал на изкушението като запазил концентрация и воля по време на обучение си, докато брат му се провалил на този тест. През 1979 г. Ни станал шампион на Първия Световен любителски шампионат по Го за любители (WAGC) в Япония, продължава кариерата си на професионален състезател и в момента е майстор 9 дан и треньор на китайския национален отбор. Ни Вейпинг реализирал най-доброто от себе си.

Литература

1. Байрактаров К. Играта Го в трактата “Мъндзъ”, конф. “Китай – традиция и съвременност”, Институт Конфуций, С., 26.05.2009
2. Думан Л, “Мэн-цзы”, сб. Древнекитайская философия. (сост. Ян Хиншун), Том I, изд. „Мысль”, М, 1972, с. 225-247
3. Маринов М., Мъндзъ. Философът Мън, сб. Конфуциански трактати, изд. Наука и изкуство, С., 1991, с. 147-289
4. Чън Ан, История на китайската мисъл; Менций – духовен наследник на Конфуций, Изд. РИВА, С., 2001, с. 153-183
5. Cho Chikun, Go: A Complete Introduction to the Game, Kiseido Publishing, 1997. (The Magic of Go, by Cho Chikun. Ishi Press, 1988)
6. Weiping Nie, Nie Weiping on Go. The Art of Positional Judgment; A biography of how Nie Weiping became a stronger player against the other famous Go Players, Yutopian Enterprises, 1999, p. 22

 

 
 
* * *