играта Го

По книжарниците:

Пустинния скорпион

Препоръчваме Ви:

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

ДОБРЕ ДОШЪЛ!

Афоризми

When the people of the world all know beauty as beauty,There arises the recognition of ugliness.When they all know the good as good,There arises the recognition of evil.
Lao-tsu
Когато хората определиха, че красотата е красива, се появи и разбирането за уродливото. Когато те определиха, че добротата е добра, се появи разбирането за злото.
Лао Дзъ
* * *
 
Демиургическата игра на сферите
Публикации - Поезия и живопис
Автор: Константин Байрактаров   
Събота, 10 Май 2008г. 15:32ч.

На Изток много поети са били изкушени да посветят стиховете си на играта Го. Техните творби са пропити от голямо вдъхновение и философско разбиране. На Запад естествено такива творби са рядкост, макар играта да има доста почитатели, но за България едно от поетичните постижения в поезията е стихотворението "Партия Го" на поета Божидар Богданов. То е написано през 2005 г., но бива публикувано през 2007 г. в стихосбирката му "Демиургически упражнения". Неговите стихове, представени и коментирани в настоящото есе, са един несъмнен принос в областта на културното Го.

Първата асоциация, която може да се направи, е градината-лабиринт от живи плетове, която геометрически представлява квадрат. Като опорна представа за "непознатия лабиринт" може да се вземе градината в Ченвинг, Великобритания (1820). Градината-лабиринт представлява модел и метафора за света с неговите тайни и загадки, сред които човек се лута, търсейки и желаейки да намери отговори на вечните въпроси. Изучавайки и изследвайки света, любознателният човек узнава, че не е абсолютно сам на Пътя, защото някъде ще срещне някои, вероятно просветлени, които знаят изключително много за света. И наред със знанието той търси и неговото въплъщение в лицето на играчите-мъдреци в непознатия лабиринт, където "Две фигури в него / редят фигури, ограждат света". Тук има и тънък момент, лабиринтът е именно "непознат", защото, както учи Сократ "няма непознаваеми неща, има непознати неща".

 

ПАРТИЯ ГО

Светлината се събужда
в непознат лабиринт.
Две фигури в него
редят фигури, ограждат света.
Един срещу друг,
огледани в себе си,
потъват в играта
на сферите.
И търсят пролуки,
и търсят празни места
да поставят своите пулове,
да оставят своите думи
като каменни късове в пясъка,
който се сипе
от бавното слънце в градината.
Колко щедър е Изтокът!
Насърчава играчите,
съзерцава загадката.
И никакъв намек за ход,
и никакъв намек за изход
не иде от залеза.

Тези тайнствени мъдреци трудно могат да се открият и видят, те са архетипни персонажи, но като че ли в някои моменти може да се почувства тяхното присъствие, да се усети, че са близо - точно зад стената от жив плет, чува се и как редят камъчетата по дъската... Но се осъзнава, че колкото и да са близо, толкова са й далеч, защото в лабиринта няма преки пътища.

План на градината Ченвинг

 

И тези две фигури, редящи фигури, са препратки към даоските легенди - безсмъртните мъдреци, които свеждат света до партия Го. Седнали един срещу друг, потопени в реалността и илюзията, мъдреците са вглъбени в "играта на сферите". Но придвижването в лабиринта всъщност е и пътят на го-играчите, които в своята игра постепенно се превръщат и отъждествяват с тайнствените мъдреци. Защото това е път на самоусъвършенстването, при който в хода на общуването и израстването, играчът поне за миг може да усети мъдростта в себе си. А в диалога опонентите в дух на съперничество и сътрудничество търсят пролуки и празни места, където "да поставят своите пулове". И отново се завръща образът на градината, този път обаче градината е каменна... И думите се превръщат в каменни късове, самите думи се материализират в демиургичния акт.

Усеща се някаква алюзия с картините на С. Дали, изобразяващи "течащи часовници", но тук по-скоро изниква представа за измерване на времето с пясъчен часовник... Пясъкът се сипе "от бавното слънце в градината", някакъв преход от нематериалното към материалното, но се акцентува върху аполоновото начало, символизиращо знанието и мъдростта... Светлината рамкира цялата картина, описана в стиховете... Един ден, изпълнен с "бавно" придвижване към центъра на лабиринта. И както се казва, че Го е подарък на Изтока за Запада, разбираемо е защо той е "щедър" и "насърчаващ".

В даден момент се постига състояние на покой, спокойствие, спира бесният поток на мислите, няма тревоги и притеснения, няма дори и планове. Това е и едно от метафоричните определения на Го като начин "за освобождаване от тревоги" (trouble-fogotter, wang-you). Умът се успокоява и умиротворява, което играчът постига като състояние в своята практика, по Пътя, в който е бил окуражаван и насърчаван. И всичко е било всъщност път към себе си, в това посвещаване в загадката, която е вече по-разбираема, и е станала достъпна за преодоляване, което вече не я прави загадка, няма мистика. И най-сетне "няма и намек за ход", времето спира и "няма изход" - извървеният път е извървян и няма връщане назад, вече има постижение във философското разбиране за света. И когато се мисли, че играта трябва да свърши, тя не свършва... Или, може би, трябва да се привлече мисълта на Гуан Ин-дзъ, че играта Го не може да бъде изучена изцяло и докрай.

 
 
* * *