Бо Дзюи (Haku Kyoi) във фрагмент от картина на японския художник Хакусай.

Бо Дзюи (Po Chu-I, Bo Juyi,  772-846 г.) е велик китайски поет, който е живял и творил в епохата Тан. Роден е в днешната провинция Шанси в обедняло знатно семейство. Известен е също като Бо Летян и Бо Сяншан. Заемал е високи държавни длъжности. Като поет още приживе се е радвал на широка популярност в Китай и в Япония, където е известен като Haku Kyoi и Haku Rakuten. В поезията си е използвал разговорния език на своето време, за което е бил критикуван, че в стиховете му няма изящество. Така поетът Ван Анши е отбелязал, че «всичката простонародна реч в Поднебесната може да се види в стиховете на Бо Летян». Според Бо, литературата трябва да съответства на времето и на реалността. Известно е, че той е чел стиховете си на прислужницата си и я е питал дали са разбираеми. Ако тя не ги разбирала, той ги е преправял или изгарял.

Според историците и потомците, великият самурай Такеда Шинген (1521-1573) от провинция Каи имал план за обединението на раздробена, феодална Япония. И това, преди да се изявят такива фигури като Ода Набунага, Тойотоми Хидейоши и Иеясу Токугава.

Император Дайго (885-930) според хрониките бил добър познавач на Го. Той поканил монаха Канрен на партия Го. Сигурно Канрен, не е бил най-добрият играч за времето си, но вероятно е поискал средства за построяването на будистки храм. Император Дайго счел, че добър начин за Канрен да се аргументира е с уменията си на гобана (дъската за Го).

Император Дайго

Една визия за произхода на  Го през крив макарон и в криво огледало.

Руският синолог Владимир Малявин в предговора си към книгата “Китайската цивилизация” споделя мнението, че благодарение на своята продължителна изолираност Китай се е развивал самостоятелно през хилядолетията, в резултат на което откриваме една уникална култура и сякаш попадаме на друга планета. Всъщност културно-историческите ареали, които са огнища на човешката цивилизация, в науката се определят като “светове” (worlds) и затова има такива понятия като Китайски свят, Гръко-Римски свят, Славянски свят, Англосаксонски свят и т.н. За въодушевения от Изтока западен човек Китай е планета. Тази планета е родина на компаса, барута, печатните книги, коприната, тъкачния стан, и т.н. и не на последно място – играта вейци или Го.

Съществуват интересни мотиви за и против играенето в тенген, във фусеки (началото на партия Го). Ако приемем, че играта в центъра (тенген) създава симетрия, то другата игра може да се нарича асиметрична. Симетричната игра е преплетена с древното «китайско начало», в което изначално симетрично били разположени четири камъка, по два бели и черни в четирите ъгъла; предполагало се, че петияj ход би могъл да бъде в центъра (тенген) - така по-единствен начин се запазва симетрията.

Седемте бога на щастието (шичифукуджин, shichifukujin) стават популярни в първите години на период Едо сред градското население. Това било време на отслабване на будизма, а култът към седемте бога на щастието бил синкретичен и ориентиран на получаване на материални блага в този живот. Добре предава духа на това време картината на Кубо Шунман (Kubo Shunman, 1757-1820):

Средновековният японски клан Ходжо дава пример с целенасочено игнориране на играта Го, шоги и флейта. Нека проследим с няколко щрихи съдбата на семейството, което било влиятелно през период Сенгоку.

Статуя на Ходжо Суон, Одавара, Япония